Notice: Undefined index: go in /home/tervel/www/root/news.php on line 17
 МАРИНА ИВАНОВА ОТ ТЕРВЕЛ С ПЪРВА НАГРАДА ЗА ЕСЕ ОТ ФОНДАЦИЯ „ЛУМОС“

МАРИНА ИВАНОВА ОТ ТЕРВЕЛ С ПЪРВА НАГРАДА ЗА ЕСЕ ОТ ФОНДАЦИЯ „ЛУМОС“
(материалът е препечатан от Радио „Добруджа“)



На 11 декември бяха връчени наградите от Областния конкурс за есе „Децата с увреждания сред нас“. Организатори на литературното събитие са Младежки център – Добрич и фондация „Лумос“.
Журито, с председател Сашо Серафимов, отсъди трета награда за Стефани Маринова от Добрич, второ място за Елисавета Викторовна от Каварна и първа награда за Марина Николаева от Тервел, която е на 15 години и е най-младият участник в конкурса. При връчване на наградата, талантливото момиче сподели своето убеждение, че децата с увреждания трябва да бъдат приети от обществото, такива, каквито са.



Марина при връчването на наградата от Бисер Спиров

Гост на събитието по награждаване на победителите в областния конкурс бе и Бисер Спиров, Директор на „Лумос” България. В обръщението си към всички в залата той не скри своята възхита от мъдрите разсъждения и положително отношение към децата с увреждания, изразени в творбите на участниците.
Събитието откри д-р Емилия Баева, зам.-кмет на община град Добрич. Фондация „Лумос” помага да се преборим с лицемерното отношение, което съществуваше в нашето общество преди години, спрямо хората с увреждания. Хората с увреждания трябва да се усещат равнопоставени с останалите, каза тя.



Есето на Марина :
„Децата с увреждания сред нас”
/ есе/



Казват, че през живота си човек трупа мъдрост и познания за себе си и заобикалящия го свят.От разстоянието на моите15 години ще се опитам да споделя впечатления, разбирания и мисли на подрастващ млад човек за необходимостта децата с увреждания да са сред нас ,както и за това, как те се възприемат в и от обществото.Ще го направя чрез размишления за личното си познанство с тях, „ описвайки” натрупан мой опит в контактите ми с такива деца през годините .
Първият ми физически контакт контакт с тях е в най-ранната ми детска възраст, в един рехабилитационен център в родния град на родителите на майка ми- Добрич.Озовавам се там заедно с баба и дядо.Дядо е прекарал тежко заболяване и трябва да посещава центъра - има нужда от рехабилитация. В същото време баба и дядо се грижат за мен, защото „Всички са на работа” и няколко пъти се налага заедно да ходим на рехабилитация.
Първите ми впечатления са за страх - от срещите - с различните хора - възрастни и деца. Спомням си стремежа на мислите ми към самоуспокоение – „та нали ще ги виждаш само веднъж месечно”. Така страхът ми отстъпва пред любопитството - като на всяко дете - да разглеждам условията за отдих, терапия и възстановителни процедури в центъра, отваряйки врати и търсейки сигурността на ръката на дядо.
Не забравям и днес обаче начина, по който за пръв път се осмелявам да разговарям с болното от пеперудена болест дете, на което обещавам приятелството си.И разбира се, не спазвам обещанието през годините.
Днес си припомням образи и впечатления от времето в центъра.Тогава научавам, а днес знам повече за този необходим на хората и най-вече на децата с увреждания център, превърнат в „място на надеждата” за тях.Тайничко се моля да не ми се налага да се възползвам лично от познанството си с центъра.
Запомням за цял живот дядовия отговор на въпроса ми : „Защо ?!”- ”Господ е направил грешка !”, изказан с болезнена гримаса на лицето. Въпрос, който и днес аз си задавам. Въпрос, който всеки човек си задава. Въпрос, който учените ще определят като философски. Въпрос, на който всички хора търсят отговор, но не го намират.И тогава следват според мен три посоки за изход:
-първата е децата с увреждания да се отчаят , предадат и продължат да живеят „мърцина”;
-втората е да търсят и намерят начин да се социализират, което според мен означава да бъдат полезни за себе си и да осмислят живота си /ако е възможно/
-третата посока предлага да се научим като човешки индивиди да имаме начин на мислене и поведение, които извисяват духа ни, когато сме „орисани” с деца с увреждания.Да показваме нашата човешка съпричастност към болката на близките на страдащите от физическите си „различия“ деца. А за тях просто човечеството не е измислило лек.
Търся и ще продължа да търся отговорите и на друг въпрос: „Може ли да я поправим - ние изваяните без грешка ?!”Убедена съм в едно - през годините тези отговори ще се променят в моето съзнание ,което ще променя и моето и надявам се и на обществото отношение към „различно създадения ”, различно станалия във времето заради предопределеност,съдба или друго обстоятелство човешки индивид, особено когато той е дете,пред което би трябвало животът тепърва да започва,пред което да има надежда, а не отчаяние,но… реалността е друга.
Контактите си с деца с увреждания продължавам в моето училище.Не са специално търсени, нито програмирани. Просто се случват в живота ми на ученичка.Учат ме в условията на реалния живот - на отношение и на поведение .В тях няма място за преструвка. Просто се изграждаш като личност при контактите си с „различните“ ученици и съученици.
Още от първите ми стъпки като ученичка се сблъсквам с такива деца, защото те са край мен.Влизаме, преминавайки през един и същи цветен венец с конструкция на буквата „а”, в училището- по различен начин обаче.Ние,които обществото е квалифицирало като деца без увреждания – сами, а децата с увреждания – със своите родители /много по- късно разбирам значението на понятието личен асистент/.
Отваряме едни и същи врати в сградата,която тогава ми се струваше огромна.За мен тя през годините става с все по -малко препятствия и неразкрити места, но за някои от децата с увреждания част от нея и до днес е „неизследвана”от прословутото детско и характерно човешко любопитство .Причините сигурно са обективни и субективни .Аз, а вероятно и те – не ги разбираме, още по-малко -оправдаваме.
В началните класове се срещаме в коридорите, понякога „тесни ”да поберат енергията ми от популярната за всички игра „гоненка”.Често забравям предупрежденията на близките ми, на преподаватели и други възрастни хора в училището: да внимавам,заради опасността да ги нараня. В часовете неосъзнато приемам различието им - физическо и интелектуално,но осъзнато не търся приятелството им . В този период за мен те са част от структурата, наречена ученически клас, в който нито аз, нито моите родители имаме право на избор.Просто това предлага малкият град в който живеем-едно единствено общообразователно училище. Нашето-на мен и на тях училище, което изгражда през годините подходяща архитектурно достъпна среда.
В прогимназията пък срещнах приятелството на ученичка, която попада в групата на децата с увреждания. И колкото пораствам, разбирам, че наистина тези деца трябва да са сред нас - заради силата на характера им, толерантността към обидите и стремежа да се докажат - пред околните и пред себе си.
По сложни и нееднозначни са отговорите на въпроси като :Как и кой ще изгражда другата - междуличностната среда!? Как да изглежда тя , за да е общоприета в съвременния свят. Колко и как са се променили във времето разбиранията ни за живота, в който има място за всички ? Или всеки сам трябва да си я изгражда ? Възможна ли е !?
Оказва се, че нямам еднозначен отговор.Мечтая за времето, в което „децата с увреждания“ ще бъдат просто „деца“ и няма да има нужда да търся отговора на този въпрос.



Публикувано на 18 Dec 2017